• EnglishEnglish
187
Любен Каравелов в Русе
07 ноември 1834 г. – 21 януари 1879 г.

През последната година от земния си път Любен Каравелов живее в Русе – от ноември 1878 г. до 21 януари 1879 г. По това време в града са Никола Обретенов, Захари Стоянов и Иван Вазов. Години по-късно Вазов си спомня за срещите си с Каравелов.

Двамата се запознават през 1876 г. в Букурещ, скоро след заминаването на Ботевата чета, в тежък за революционера и писателя период, когато е пренебрегнат от емиграцията, поради отдръпването си от революционната дейност. След смъртта на  Ботев положението му още повече се утежнява и, както казва Вазов, “около него беше се образувала пустиня”.[1] Каравелов приема младия поет приветливо, а по това време той е неоспорим авторитет в областта на литературната критика. В писмо от 12 декември 1888 г. до руския си преводач В.В. Уманов–Каплуновский в Одеса, Вазов пише за критическата дейност на  Каравелов – “тези критически статии съставят голяма заслуга на Любена в българската литература. Той я очисти от маса бездарности”.

Вазов подновява срещите си с Каравелов в Букурещ през 1877 г., когато започва Руско-турската освободителна война. Двамата често се виждат в едно от кафенетата на ул.“Поду Могушой” (сега “Calea Victoriei”), където ходят и Стефан Стамболов, Олимпий  Панов и други български революционери-емигранти.

Следващите срещи са в Русе през 1878 и 1879 г.

Каравелов пристига в Търново от Свищов през юли 1877 г. да уреди преместването на печатницата си от Букурещ, с намерение да продължи издаването на започнатото в Букурещ научно-популярно списание “Знание”. Замисля да се прехвърли в Русе. Явно е преценил, че големият вилаетски център, оживен от руската окупация, дава много по-големи възможности за книжовна и културна дейност от малкото и неустроено Търново. В една телеграма без дата, запазена в архива на Боян Пенев в БАН, до Иван Чернаев в Русчук се казва: “Все что получается в Русчук задерживайте и не высилайте в Тернове. Я сам не останусь здесь. Каравелов”.

В дневника на Никола Обретенов срещу 22 авг. 1878 г., вторник, е записано: “Днес като се върнах от работа, казаха ми в дома, че Каравелов дошъл от Търново. Идвал да ма търси. Щял да заминава за Букурещ”.[2] На 27 август, неделя, Каравелов се връща от Букурещ.

Вазов казва, че в края на септември или началото на октомври в Русе пристигнала печатницата, но явно греши, защото на 26 октомври, четвъртък, Никола Обретенов записва в дневника си: “Надвечер излязохме на сладкарницата, дето се срещнахме с Каравелова, който доде от Видин. Каза ми, че ще си пренесе печатницата тука в Русе”.[3] Съпругата на Каравелов, Наталия Каравелова, уточнява, че преместването на печатницата в Русе е станало на Димитровден, но може би няма предвид точно датата, а по-скоро тя й служи за ориентир.[4]

При едно от идванията си в града, най-вероятно в края на август, Каравелов посещава Вазов. Съобщава му, че има намерение да основе вестник “Основа” в Търново и го кани за редовен сътрудник. Вазов си спомня:“Той ме намери в канцеларията и ми се видя твърде уморен и отслабнал”.[5]

Четиридесет и четиригодишният Каравелов се настанява в  Русе вероятно в началото на ноември 1878 г., на две преки от дома на Вазов. Навестява го и Никола Обретенов. На 18 ноември 1878 г. в дневника му е записано:“Ходих при Каравелова да го видя, който е от няколко дена болен”.[6] За Обретенов и З.Стоянов той е българският Мацини – умът и съвестта на националната революция. Болният вече Каравелов обичал да чете английския историк и социолог-позитивист Хенри  Томас Бокл (1821-1862), любим автор и на З. Стоянов. Вазов си спомня:“При честите навестяванета, които правях на болния, аз с скръб забележвах недъга му, лицето му измършавяваше, силите му слабеяха, разширените му очи блещяха с трескав огън. Бедният, въпреки силните страдания и очевидността на неминуемата трагическа развезка на болестта му, пак хранеше надежда да живее и ми говореше за “Основа”, и заедно проектирахме програмата на вестника, който трябваше да бъде политико-литературен, с либерална насока. И погледът му ставаше по-блестящ при мисълта за тая нова деятелност, която щеше да развие в възроденото отечество”.[7]

Вазов посещава Каравелов на 17 или 18 януари. Заварва го да чете любимия си Бокл. Съобщава му, че на 10 февруари 1879 г. в Търново ще се събере Учредителното народно събрание. Каравелов вече е много зле, не може да сяда, само лежи, но е пълен с оптимизъм и желание за работа. Четири дни преди смъртта си, на 17 януари 1879 г., написва завещание, потвърдено от митрополит Григорий Доростоло–Червенски, в което съдружникът му Никола К.Жейнов е определен за изпълнител.

На 21 януари 1879 г., неделя, Любен Каравелов умира.

Никола Обретенов пише в дневника си:“Тая заран доде г-жа Ната на Каравелова жена му в дома и каза, че понеже Каравелов е зле болен, затова да отиде майка ми (Баба Тонка Обретенова – б.а.) в тях и в случай, че умре да й помага. Къде обед си доде майка и ми каза, че Каравелов е свършил вече, т.е. простил се е от този свят. Секи може да си представи сега в тази минута, в какво положение бяхме. Разбира се, като наш другар и организатор на бълг[арските] комитети, човек трябаше да заплаче. Тъй бъл[гарският] народ изгубва вече един от най-добрите патриоти и един от най-безпристрастните списатели в новата книжовност. Тъй бъл[гарският] народ са вече лишава от неговите списания”.[8]

 

Срещу дата 22 януари, понеделник, е записано:“Дето да отидеше човек, с когото и да се срещнеше, друго не ще чуеш, освен да се говори за изгубването на Каравелова. Разни приготовления ставаха от страна на Градския съвет. По улицата в чест на Каравелова, от дето щеше да са прекара тялото му, [са спуснати черни знамена]. Погребението му ще стане утре по причина, че брат му ще доде от Търново”.[9]

На 23 януари, вторник, се извършва погребението на  Каравелов. Присъстват много граждани, ученици, руски офицери и самият губернатор Акимов. През очите на Никола Обретенов то изглежда така: “Тая заран отсякъде по улиците са виждаха хора да отиват към къщата на Каравелова, дето трябаше за последен път да видат любимия си Каравелов, който е пренесъл извънредна полза на славянството. Българи, чехи, сърби, черногорци, руси и други славяни придружиха тялото на Каравелова до последното му вечно жилище. Слова се казаха от владиката, Тодор х.Станчева и от един доктор руски и най-сетне секи негов любимец му каза за последен път “лека ти пръст на благодетел” и вечната къща са покри с пръст”.[10]

Същия ден Вазов пише известната си статия “Каравелова изгубихме”, отпечатана във в.”Българин”, брой 127 от 28 януари, с.1–2, подписана с инициала “В”.

За погребението патриархът на българската литература по-късно си спомня: “Любена закопаха до гроба на Караджата. С него заедно отидоха в земята и мечтите му да служи изново на освободеното отечество, което беше тъй много длъжно на горещото му слово, отидоха безвременно в гроба и великият дух, и великите нравствени сили на знаменития син на България, тъй много нужни за зиждителната работа в новия й политически живот”.[11]

Цитирана литература

1. Вазов, Иван.  Събрани съч. : В 22 т. : Т. 9.  - София, 1976, с.384.

2. Обретенов, Никола.  Цит. съч., с. 230.

3. Пак там, с.247.

4. Великов, Стефан.  Любен Каравелов в спомените на съвременниците си.  - София, 1960, с.87.

5. Вазов, Иван.  Цит. съч., с.387.

6. Обретенов, Никола.  Цит. съч., с.251.

7. Вазов, Иван.  Цит. съч., с.387.

8. Обретенов, Никола.  Цит. съч., с.262.

9. Пак там.

10. Пак там.

11. Вазов, Иван.  Цит. съч., с.388.

Презентация, посветена на 180-годишнината от рождението и 135 години от смъртта на Любен Каравелов вижте на посочения линк. 

Още по темата