През 2024 г. се навършват 190 години от рождението и 145 години от смъртта на Любен Каравелов – патриот, революционер, политик, писател, журналист, преводач, литературен критик, библиограф.
Каравеловият талант е особено силен в публицистиката. Интерес представляват Русчушките дописки във вестниците „Свобода“ и „Независимост“. Връзките на Любен Каравелов с Русе датират, макар и задочно, още от 1869 г., когато започва да списва в Букурещ в. „Свобода“ и получава дописки от Русе, от много други български градове, както и от чужбина. Седмичникът „Свобода. Вестник политически и книжовни“ излиза в Букурещ. Първоначално е печатан при К. Н. Радулеску, а по-късно в печатницата на А. Андрич. Излиза всеки вторник от 7 ноември 1869 до 10 декември 1870 г. Втората годишнина, от 2 януари 1871 г. до 10 юни 1872 г., е списван два пъти в седмицата – в събота на български език и в сряда – на влашки. Първоначално издател на вестника е Н. Г. Попович, а редактор – Любен Каравелов. От брой 16 на 1871 г. Каравелов става собственик на изданието. То излиза в тираж 450 – 500 екземпляра. От брой 23 на 1873 г. заглавието се променя на „Независимост“.
„Свобода“ е революционен вестник с народнодемократична насоченост, орган на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Програмата му е изразена с една дума в името му. Вестникът разглежда всестранно живота на българския народ и следи с интерес външната политика. Смята черковния въпрос за изживян и отделя много място за култура и просвета. Културната рубрика на вестника е богата. Наред с материалите на Каравелов се поместват стихотворения на Ботев и творби на чужди автори. Печатат се литературно-критически статии и рецензии, не са подминати и външнополитическите въпроси. Интерес представляват дописките на Каравелов, които са обемна част от неговата публицистика, както и малките публицистични форми – бележки, вести, телеграми, редакционни отговори. Дописките, публикувани в „Свобода“ и „Независимост“, са от различни краища на поробените български земи и от центровете на българската емиграция в Румъния, Русия и Сърбия. В двата вестника са излезли общо около 430 дописки от около 100 различни места. Близо половината са от Цариград. След тях най-многобройни са дописките от Русчук – столицата на Дунавския вилает. Те са около 100 на брой. Каравелов съумява да създаде широка мрежа от дописници и информатори за своя вестник. Ясно е, че дописките са получавани в суров вид. Според изследователите той обработвал получената информация, приспособявал я към своите разбирания и вкус и сам написвал дописките за рубриките на своите вестници. Доказателство за това е монолитността на в. „Свобода“, идейното и стиловото единство на включените материали. Дописките в „Свобода“ и „Независимост“ информират за злободневните събития по българските земи и в чужбина. Емоционални и ярки, те са изпъстрени с остри характеристики и интересни описания. От иронично-саркастични до бичуващи, от изпълнени с хубав народен хумор до хапливи и откровено обидни те достигат в този си вид до читателя благодарение на денонощната работа в редакцията. Там Каравелов не е сам. Пръв помощник му е бил Христо Ботев – млад публицист и поет, който се установява в печатницата от втората половина на 1872 г., т.е. той е бил съредактор на вестника през неговата трета и четвърта годишнина. Дописките са подписвани по-най-различен начин – от подписи като „Балканец“, „Един българин из Гюргево“ и „Един момък“ през инициалите К., Н. К., В. В., S. S. и др. до математически и астрологически символи. Повечето от русчушките дописки са подписани със символи. По онова време е естествено дописниците да държат на своята анонимност. Истинските им имена е знаел само Каравелов, който стриктно спазвал принципа на анонимност. Той строго се придържал и към друг принцип, нееднократно отразяван в бележките му „От редакцията“ - към неподписаните дописки се отнасял резервирано. За Каравелова публицистика се считат и късите рубрики „Български известия“ и „Най-нови известия“ във вестниците „Свобода“ и „Независимост“, както и отговори и бележки на редакцията и администрацията, телеграми и др.п. Те носят сгъстена информация и са остър отклик на всичко, което се случва в българските селища с българския народ. Тези кратки публицистични форми отразяват оперативността на Каравеловата редакция и високата ú гражданска чувствителност.
Русе присъства не само в публицистиката и в художествената проза на Любен Каравелов. Градът остава завинаги в неговата биография като края на един път. През последната година от земния си път Любен Каравелов живее в Русе – от ноември 1878 г. до 21 януари 1879 г. Четиридесет и четиригодишният Каравелов се настанява в Русе вероятно в началото на ноември 1878 г., на две преки от дома на Иван Вазов, който по това време също е в града. Навестява го и Никола Обретенов. На 18 ноември 1878 г. в дневника му е записано: „Ходих при Каравелова да го видя, който е от няколко дена болен“.[Обретенов, Никола. Дневници и спомени 1877 - 1939. София, 1988, с.251] За Обретенов и З. Стоянов Л. Каравелов е българският Мацини – умът и съвестта на националната ни революция. Болният вече Каравелов обичал да чете английския историк и социолог-позитивист Хенри Томас Бокл (1821-1862), който е любим автор и на З. Стоянов. За тези посещения Вазов си спомня: „При честите навестяванета, които правях на болния, аз с скръб забележвах недъга му, лицето му измършавяваше, силите му слабеяха, разширените му очи блещяха с трескав огън. Бедният, въпреки силните страдания и очевидността на неминуемата трагическа развезка на болестта му, пак хранеше надежда да живее и ми говореше за „Основа“, и заедно проектирахме програмата на вестника, който трябваше да бъде политико-литературен, с либерална насока. И погледът му ставаше по-блестящ при мисълта за тая нова деятелност, която щеше да развие в възроденото отечество“.[Вазов, Иван. Събрани съчинения : В 22 т. : Т. 9. София, 1976, с.387]
Вазов посещава Каравелов на 17 или 18 януари. Заварва го да чете любимия си Бокл. Съобщава му, че на 10 февруари 1879 г. в Търново ще се събере Учредителното народно събрание. Каравелов вече е много зле, не може да сяда, само лежи, но е пълен с оптимизъм и желание за работа. Четири дни преди смъртта си, на 17 януари 1879 г., написва завещание, потвърдено от митрополит Григорий Доростоло–Червенски, в което съдружникът му Никола К. Жейнов е определен за изпълнител.
На 21 януари 1879 г., неделя, Любен Каравелов умира.
На 23 януари, вторник, се извършва погребението на Каравелов. Присъстват много граждани, ученици, руски офицери и самият губернатор Акимов. През очите на Никола Обретенов то изглежда така: „Тая заран отсякъде по улиците са виждаха хора да отиват към къщата на Каравелова, дето трябаше за последен път да видат любимия си Каравелов, който е пренесъл извънредна полза на славянството. Българи, чехи, сърби, черногорци, руси и други славяни придружиха тялото на Каравелова до последното му вечно жилище. Слова се казаха от владиката, Тодор х. Станчева и от един доктор руски и най-сетне секи негов любимец му каза за последен път „лека ти пръст на благодетел“ и вечната къща са покри с пръст“.[Обретенов, Никола. Дневници и спомени 1877 - 1939. София, 1988, с. 262]
Същия ден Иван Вазов пише известната си статия „Каравелова изгубихме“, отпечатана във вестник „Българин“, брой 127 от 28 януари, с. 1–2, подписана с инициала „В“.
Използвана литература:
Джурова, Галина. Какво не знаем за миналото на Русе : Личности и събития. - Русе, 2007, с. 17-23, 95-98.
