• EnglishEnglish
144
Роден Елин Пелин
18 юли 1877 г.

Елин Пелин е псевдоним на Димитър Иванов Стоянов. Роден в село Байлово в семейството на беден, но буден селянин като най-малкия от единадесетте деца в семейството. Баща му, известен повече под името Йото Вараджията полага усилия да даде образование на децата си.Двама от братята му стават учители. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 — 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 — 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895—1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми. През 1903 — 1904 година издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф. Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903—1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906 — 1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 — 1916), уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ (1924 — 1944), където работи до пенсионирането си.

До края на живота си е обременен от материални трудности. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). През 1949 година чества 70-годишен юбилей в София. На 3 декември същата година умира.

Сътрудник на многобройни списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902 — 1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904 — 1909), в. „Развигор“ (1921 — 27, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908 — 1910), „Чавче“ (1913 — 1914), "Светулка“ (1904 — 1944, 1945 — 1947), в. „Пътека“ (1933 — 1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).

 Употребен за пръв път през 1897, псевдонимът Елин Пелин скоро добива широка известност. За да даде на писателя възможност за творческа работа, през 1903 г. министърът на просветата проф. Иван Шишманов го назначава на служба в Университетска библиотека. От 1908 г. Елин Пелин работи в хранилището на  Народна библиотека. През I световна война е мобилизиран като военен писател към редакцията на вестник „ Военни известия“ и списание „ Отечество“. От 1926 до 1944 г. е уредник на музея „Иван Вазов“.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“. Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот — белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот. С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител — „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите й. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората. 

В повестта „Гераците“ (1911) — едно от най-значителните произведения в българската литература — Елин Пeлин описва с голяма художествена сила разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения. Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан пред индивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърца и защо хората не са вече братя помежду си. Патриархалната етичност и човещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледна алчност. Старите форми на живот в село умират, създават се нови социални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторът проследява отраженията на социалните явления в душите на хората. Във втората си повест „Земя“ (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено. През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.

Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика. Други псевдоними, които е използвал са: Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич и др.

 

Информацията е от:

Речник по нова българска литература. - София: Хемус, 1994.

http://bg.wikipedia.org/

 

Още по темата