• EnglishEnglish
183
Роден Марин Стоянов Дринов (1838 - 1906)
20 октомври 1838 г. – 28 февруари 1906 г.

Професор Марин Дринов е един от основоположниците на българската историография, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Брат на революционера Найден Дринов. Първоначално образование получил в родния си град Панагюрище. Завършил Киевската духовна семинария, учил история и филология в Киев и в Москва, а по-късно работил в Австрия и Италия, а в края на дните си бил професор по славянознание в Харковския университет.

След Руско-турската война, по време на Временното руско управление на България (1878-1879), Марин Дринов участвал активно в изграждането на държавните устои на нова България: бил един от съставителите на първата българска конституция, заемал поста министър на просветата и духовните дела. По негово предложение София била избрана за столица на България.

Дринов създава правописни правила, които лягат в основата на първия официален български правопис.

Той играе важна роля в стандартизацията на българския език. През 1870 година отхвърля предложенията на Партений Зографски и Кузман Шапкарев за смесена източна и западна българска (вкл. македонска) основа на стандартния език: „Такова искуствено сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо и не се е чуло да е станало някъде“. Тази позиция на Дринов е критикувана от някои съвременни български лингвисти като Благой Шклифов. Според съвременния езиковед Благой Шклифов именно Марин Дринов е отговорен за монодиалектната основа на българския език. 

Основните научни трудове на Дринов са по българска история. Но той има трайни интереси и в областта на българския език, литература, етнография и фолклор. Още през 1869 публикува "Писмо до българските читалища", в което начертава широка програма за изучаване езика, народното творчество, литературата и миналото на българския народ. Дринов проявява голямо научно усърдие, трудовете му са основани върху грижливо проучване на изворите.

Той спира вниманието си върху важни литературно-исторически въпроси: началото на българското литературно възраждане ("Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му", 1871; "Още няколко бележки за Паисия и неговата история", 1886; "Няколко забравени списания на Софрония Врачанското", 1884), българската литература в началото на XIX в. (Теодосий Синаитски, Й. Кърчовски, К. Пейчинович, Ат. Нешкович) старобългарската литература (Кирил и Методий и техните ученици, делото на Евтимий Търновски, бълг. печатари през XVI в.), издирване и изследване на старобългарски паметници (летописни разкази и бележки, грамоти и др.).

Дринов събира и обнародва народни песни, пише няколко етнографски и фолклорни проучвания, сътрудничи на вестниците "Време", "Македония", "Дунавска зора", на списание "Периодическо списание" и др. В някои свои публикации се подписва Божков (името на неговия род).

През 1869 г. Дринов издава и друг свой основополагащ за родната наука труд – "Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес".

Дринов поставя началото на Народната библиотека "Кирил и Методий" - една от най-авторитетните културни институции в страната. Преди смъртта си й завещава личната си сбирка от 3000 тома.

Пророчески днес звучат думите му, публикувани 10 години преди Освобождението във вестник "Народност" в Букурещ:

"Аз разумявам всеобщите национални нравствени интереси, от които по-главните са: езикът, вярата, народното образование, литературата и общественото мнение. Догде някоя народност държи в пренебрежение тези нравствени сили, не ги почита, не им дава възможност да се развиват и укрепяват, то тогава, колкото духовита и даровита да е тя... не може да се рече, че нейната бъдъщност е осигурена."