• EnglishEnglish
132
Роден Николай Райнов (1889-1954)
01 януари 1889 г. – 02 май 1954 г.

Николай Райнов е роден на 1 януари 1889 г. в с. Кесарево, Велико Търновско.

Животът му е подчинен на непрекъснато духовно самообразование, а личността му е на уникален творец. Надарен е с голям интелектуален, философски и художествено-творчески заряд и потенциал.

1902-1908 учи в Духовната семинария. През същия период пише стихове по народни мотиви, които публикува в списание "Летописи" и "Художник" под псевдонима К. Поборников.

1908-1909 Записва се за студент по философия в Софийския държавен университет без да завърши целия курс на обучение.

1910 Постъпва като студент по декоративно изкуство при Х. Тачев и Ст. Баджов в Държавното художествено индустриално училище. Завършва го след Първата световна война.

1912 Публикува книгата "Богомилски легенди" с псевдонима Аноним.

1913 Участва в Балканската война като санитар на Червения кръст.

1914 Със спечелените средства от работата по стенописната украса на храма "Александър Невски" предприема продължително пътуване до Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия, Гърция, Италия, за да се запознае с едни от най-големите паметници на световното изкуство.

1915-1918 Военен кореспондент на в. "Военни известия" и сп. "Отечество" на Дойранския фронт по време на Първата световна война. През 1917 г. урежда "Военна изложба на Девета плевенска дивизия" в София.

1918-1921 Работи на свободна практика. Издава няколко от най- интересните си произведения от този период - "Видения из Древна България", "Книга за царете", "Слънчеви приказки", "Очите на Арабия", "Градът" и романа "Между пустинята и живота", заради който бива отлъчен от църквата.

Публикува редица трудове и критични статии по въпроси на изкуството, сред които "Изкуство и стил", "Източно и западно изкуство", "Символ и стил".

1921-1922 Работи като художник в Пловдив.

1922 Първа самостоятелна художествена декоративна изложба в Окръжната палата в Пловдив от 6 до 27 ноември.

1922-1925 Изпълнява длъжността главен библиотекар на Пловдивската народна библиотека и музей. Тук той пише разказите, поместени в сборника "Сиромах Лазар", пиесата "Имало едно време", поетични произведения, публикувани по-късно в книгите "Вечни поеми", "Корабът на безсмъртните", както и някои други творби, печатани главно в сп."Златорог". Издава три тома с преразказани български народни приказки, монографиите "Орнамент и буква", "Графиката на Николай Павлович", "Копривщенски надгробни камъни, кръстове и зидани извори", сборника от сказки : " Днес и утре: 1. Мистика и безверие; 2. Блян ли е свръхчовекът; 3.Копнежът на народите" и много други произведения.

1925-1927 По искане на Съюза на българските писатели е командирован от Министерството на народната просвета в Париж да специализира пластично изкуство.

1927 След завръщането си в България става професор по история на изкуството в Художествената академия в София.

1928-1930 Издава списание "Картина и приказка" - уникално за времето си в стремежа да приобщава децата към света на хубавото и доброто.

1930 Председател на теософската ложа "Орфей". Делегат на международния конгрес на изкуствоведите в Брюксел.

1931-1939 Издава 12-томната "История на пластичните изкуства".

1937 Повишен в степен редовен професор в Художествената академия.

1939 Правителството забранява чествуването на 50-годишния юбилей на Николай Райнов и откриването на втората му самостоятелна изложба от декоративни композиции.

1927-1950 Академик в Института по изкуствознание при БАН 

Умира на 2 май 1954 г. в София.

"Едва ли има друг наш автор, при когото до такава завършена степен духовното в неговата най-съдържателна същност да приляга на цялостното му колосално дело. Духовното, разбрано в неговата цялост на творческо, човешко и гражданско поведение, духовното като стремеж и път, духовното като върховна мярка, като смисъл и оправдание на Човека и неговото действие."

Това е: "Неповторимата духовност на твореца, родила словото: "Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен. Хубав е, когато се възправя."

"Николай Райнов и днес и утре е онзи голям изпит, при който самоусъвършенстването е закон, съмнението - критерий, надеждата - отговорност, ежедневието - труд, онзи голям изпит, на който оценките се слагат по ИСТИНА."

Светлин Русев

В юбилейния лист от 12 март 1939 г. Асен Златаров цитира думите на Николай Райнов:

" ...смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша."

"Много неволя и бедност изживях; за което се радвам: Наченах оттогава да търся опора само в себе си, и не се продадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, ами трябва да си служа с чужди думи."

За приноса на Н. Райнов в обогатяване на езика, за съвършенството на стила му пише Иван Радославов: 

"Николай Райнов - майстор на художествената проза" - статията е поместена в същия юбилеен лист - издаден от група прогресивни интелектуалци, когато правителството забранява честването на юбилея на Николай Райнов.

Йордан Бадев подчертава богатството и чистотата на изказа: 

"Езикът на Райнов показва необикновена грация и гъвкавост. Чрез него Райнов постига магията на колорита и емоционалността. По-могъщ, може би от езика като стилно средство, у Райнов е ритъмът на речта. Той люлее сякаш и замайва духа като далечна музика."

Асен Златаров цени особено това, че: 

"У Николай Райнов мъдростта е неразделна спътница на поезията. Него го интересуват проблеми, които всякога са вълнували живото сърце на човека и неговата неспокойна мисъл. Една от Райновите идеи е, че любовта и смъртта са неразделни."

Пенчо Пенчев оценява тридесетте тома народни приказки като "неизмеримо богатство за българската литература. Николай Райнов ги е преразказал на оня дивен български език, който владее в такова цветисто съвършенство. Дори само това да беше извършил той, пак би имал изключително значение в българската литература. Защото той е дал на децата, на българските деца, такава духовна храна и по такъв начин!  Писателят разказва така просто, естествено, така спокойно и топло. И най-важното, Николай Райнов знае много добре тайната на народната приказка, нейната сила и власт и я запазва напълно, без да накърнява в преразказа самобитността на народния разказ, ако и да го подлага на една художествена преработка."

Николай Райнов поразява читателя с богатството на своето въображение и ярките образи в авторските приказки - особено в "Княз и Чума". "Тази приказка, която е един шедьовър на разказното изкуство у нас, е илюстрирана богато с картини от самия автор. А това стократно увеличава нейната стойност и прави произведението още по-мощно и завладяващо.

Приказките на Николай Райнов го утвърждават като голям писател, съвършен стилист и епик и същевременно го правят най-голям приятел на децата, най-близък техен довереник. И славата на писателя Николай Райнов ще се разнася дотогава, докато е жив българският език и докато тупка българско детско сърце. Защото приказките на Николай Райнов са най-голямото богатство на българската детска литература."