• EnglishEnglish
182
Роден Райко Жинзифов (1839-1877)
15 февруари 1839 г.

Роден във Велес. Баща му Йоан Дзиндзиф се опитва отрано да го приобщи към господствуващия по онова време елинофилски дух - кръщава го с гръцкото. име Ксенофонт, записва го в гръцко. училище във Велес и сам го обучава по гръцки. език. Но още в ранните си ученически години Жинзифов успява да изучи и българско. четмо и писмо. През 1856 прекъсва учението и е назначен за помощник-учител в българското. училище в Прилеп, чийто главен учител е Д. Миладинов. Двамата преустройват програмата на българското училище, въвеждат нови общообразователни предмети, налагат българския език в училището и в черковната служба, повеждат борба срещу асимилаторските тенденции на фанариотското духовенство. Затова получават покани от много селища в Македония да реформират образованието в техните училища. През юли 1858 с моралната и материалната подкрепа на Миладинов Жинзифов потегля за Русия. Първоначално се установява в Одеската духовна семинария, възпитател в която по това време е Г. С. Раковски. Под негово влияние Жинзифов променя името си от Ксенофонт на Райко. По препоръка и внушение на К. Миладинов в края на 1858 напуска семинарията и се озовава в Москва, взема изпит за завършено гимназиално образование и през есента на 1860 се записва в Историко-филологическия факултет на Московския университет. С пристигането си в Москва той попада в кръга на родолюбиви свои сънародници — К. Миладинов, Л. Каравелов, Н. Бончев, К. Геров и др. Включва се и в Българската дружина „Братски труд", по чиято инициатива през 1860 започва да излиза сп. „Братски труд". В него  Жинзифов отпечатва  стихотворения, разказа „Прошетба", статията „Две думи към читателите". Той е не само сътрудник, но и най-дейният участник в редактирането на списанието. Студентските години. на Жинзифов са тежки. Той е принуден, без да прекъсва следването си, да работи известно време като библиотекар в Чертковската библиотека (1862), да бъде домашен учител (1863). Със спестените пари от учителствуването си издава книгата „Новобългарска сбирка", в която включва свои оригинални и преводни стихотворения, преводите на „Слово о полку Игореве", „Краледворски ръкопис". През 1864 Жинзифов завършва Историко-филологическия факултет, след което известно време е домашен учител. През есента на 1865 е назначен за свръхщатен учител по гръцки език в Лазаревския институт, а по-късно и за редовен учител в I и V гимназия в Москва. През 1873 е преподавател в „лицея на цесаревича Николая". Заедно с педагогическата си дейност в Русия Жинзифов се утвърждава и като обществен и книжовен деец. През лятото на 1866 потегля към родния си край. Но след като обикаля Македония, отново се връща в Москва, приема руско поданство и остава тук до края на живота си. От Русия Жинзифов подкрепя много инициативи на сънародниците си. През май 1867 участвува в Славянския. конгрес в Москва и произнася прочувствена реч. През февруари. 1868 е избран за член на Етнографския отдел при Императорското дружество на любителите по естествознание, антропология и етнография. През лятото на 1870 присъствува на годишното събрание на Българското книжовно дружество в Браила като представител на одеските българи. Тогава обикаля някои румънски градове, населени с българи, урежда издаването на поемата си „Кървава кошуля", излязла следващата година. Свързан идейно и дружески с Ив. С. Аксаков, П. И. Бартенев, Н. А. Попов и други славянофили, Жинзифов сътрудничи дейно в периодичните им издания — „День", „Современная летопись", „Москва". В тях обнародва много статии, дописки и прегледи, води отдела „Славянски известия" във вестниците на Аксаков. Голямата близост на Жинзифов с видните представители на славянофилството оказва влияние при формирането на мирогледа му, на някои негови решения и постъпки. 

Носталгията по България го преследва мъчително и го обхваща апатия. Разтърсен от жестокостите на Априлското въстание, той отново чувствува прилив на енергия. Заедно с Н. Бончев превежда за вестник “Московские ведомости” писмените сведения, които получава от България. Заживява дори с мисълта да се включи в чета и да вземе участие в националноосвободителната борба. Умира на 39 години, точно на рождения си ден.