• EnglishEnglish
155
Роден Рихард Щраус (1864 – 1949)
11 юни 1864 г. – 08 септември 1949 г.

Рихард Щраус е роден на 11 юни 1864 г. в Мюнхен, Бавария. Неговият пръв учител по музика е баща му Франц – валдхорнист в Мюнхенската придворна капела, а през следващите години  младият музикант продължава своето образование по музикална теория и инструментация при диригента на същата капела Ф. В. Майер. Кариерата му като композитор започва през 1881 г. с премиерата на неговия първи струнен квартет. Година след това с голям успех са изпълнени и първите му оркестрови опуси – “Увертюра в до минор” и “Сюита за 13 духови инструмента” (1886), а музикален Берлин го нарича “втори Моцарт”. 

През 1885 г., на 21-годишна възраст, Щраус е препоръчан от известния диригент, пианист и композитор Ханс фон Бюлов за “генералмюзикдиректор” на Майнингенския оперен театър. Една година по-късно младият творец завършва две значителни произведения — “Бурлеска” за пиано и оркестър и симфоничната фантазия „Из Италия“. Скоро след това създава и забележителните си произведения симфоничните поеми „Макбет“ (1887), „Дон Жуан“ (1889), „Смърт и просветление“ (1889).  

В началото на ХХ в. Щраус е вече известен композитор и диригент – получил е званието “почетен доктор” от университетите в Хайделберг и Оксфорд, а през 1909 г.  е приет за член на Академията за изкуства в Берлин. 

Рихард Щраус е един от най-големите композитори от края на миналия и първата половина на настоящия век. Той е създал богато и разнообразно творчество във всички области на музикалното изкуство – симфонична и сценична музика, автор е и на 150 песни. Произведенията му се характеризират с изящество, мелодична красота и богатство на хармонията. Той блестящо владее оркестрацията, което проличава по-ярко в зрелите му творби – симфониите и увертюрите. Сред най-значителните му произведения са и неговите симфонични поеми “Веселите шеги на Тил Ойленшпигел” (1895), “Така каза Заратустра” (1895), “Дон Кихот” (1897), които продължават традициите на програмния симфонизъм на Х. Берлиоз и Ф. Лист и оркестровия стил на Р. Вагнер,  а сюжетите и темите им често са взети от класическата литература и от старинните легенди.

В областта на музикалния театър Щраус е оставил 17 големи оперни и балетни произведения, които представляват нов етап в развитието на тези жанрове: „Саломе“ (1905), „Електра“ (1908), „Кавалерът на розата“, (1910), „Жената без сянка“ (1918), „Интермецо“ (1923), „Египетската Елена“ (1927), „Арабела“ (1932), „Капричио“ (1941) и др.   

Щраус проявява изключителни качества на диригент  и през целия си живот именитият композитор се занимава и с активна концертно-изпълнителска дейност. Работи като диригент в различни оперни театри и дирижира огромен брой концерти. От 1898 г. до 1918 г. е главен диригент на Берлинската опера, а от 1919 г. до 1924 г. - на Виенската. 

През 1933 г. той е назначен за “президент на Имперска музикална палата в Берлин, нещо като “музикален министър”  на цяла Германия, но поради несъгласието си с политиката на Хитлер през 1935 г. той се отказва от този пост и по-късно емигрира в Лондон.

Щраус е автор и на теоретичния труд за дирижирането – “Десет златни правила. Написано в албума на младия диригент” (1925). Изложените в него лични принципи илюстрират подробно някои страни от творческия му опит като оперен диригент.

Рихард Щраус е смятан за един от най-големите диригенти до своето време и за най-големия представител на немското композиторско творчество след Рихард Вагнер. Изкуството му  може да се окачестви като последната проява на късния романтизъм в европейската музика; цялото му творчество е изградено върху най-добрите традиции на немското тоново изкуство. 

“Геният на Рихард Вагнер – казва италианският музикален историк Серджо Фаилони – открива нов път в музиката, който по същество не е особено оригинален. Чувствителността у него идва от Вагнер, поетичността – от Шуман, религиозното чувство – от Менделсон, драматизмът – от Бетовен. Но при Щраус има тон, който, без съмнение, собствен, специфичен, типично щраусовски и това е неговият прословут сарказъм. Евреите от “Саломе”, смехът от “Тъй рече Заратустра”, скептицизмът от “Животът на героя”, искрометният хумор на “Тил Ойленшпигел” – всичко това е само негово, на Рихард Щраус.

Умира в дълбока старост на 8 септември 1949 г. в Гармиш, Бавария.