• EnglishEnglish
142
Роден Ст. Л. Костов (1879-1939)
30 март 1879 г. – 27 септември 1939 г.

Завършва гимназия в родния си град /1897/ и славянска филология във Висшето училище в София /1903/. Журналист, учител във II мъжка гимназия в София /1903/. Продължава образованието си във Виена и Германия /1906/ при славистите В. Ягич, В. Вондрак, М. Решетар. От 1909 е уредник, от 1924 директор на Народния. етнографски музей в София, член и председател /1926/ на Артистичния съвет на Народния театър. За няколко месеца е директор на театъра. Дописен член на БАН /1929/. Костов е един от талантливите български комедиографи. Творчеството му е своеобразна илюстрация /със средствата на комичното/ на негативните явления и процеси в българската социална и културна действителност между двете световни войни. С изследователска страст и критична нагласа Костов отразява както язви и пороци на всекидневието, така и универсалните категории на богатството и властта, кариеризма и алчността, като акцентува върху породилата ги социално-икономическа и национална реалност. Издига на нов етап комедийния жанр, разработва формалните и структурните елементи на комедията, осигурявайки й нов художествен статус. Костов започва творческия си път с къси хумористични разкази и фейлетони, като постепенно овладява сложната „лабиринтовидна" композиция на комедията. Първите му творби са в границите на водевилния хумор и на фарсовите ситуации /„Мъжемразка", „Пред изгрев слънце"/- Аналогията с породилите ги обществени явления /модни светски и религиозни увлечения/ е все още пряка и зрелищна. С разгръщането на комедиографския си талант Костов овладява нови територии в комедий¬ния жанр, за да достигне в „Златната мина" и „Големанов" аналитизма на сатирико-реалистичната комедия. Преодолял прагматиката на „по-нисшите" жанрове, той осъществява редица промени в композиционната и образната система. Центрира основните черти на „типа" от комедийния персонаж в пълнокръвен художествен образ. Създава .нов действен модел, при който характерът определя ситуациите и олицетворява нравите. Хаджи¬ев /от „Златната мина"/ е първият етап в изграждането на пълноценен комедиен образ, който все още е в плен на „типични обстоятелства", но подготвя почвата на Големанов като завършен характер и основен двигател на комедийното действие. В тези пиеси монологът отстъпва действените си функции на диалога, а сценичността се превръща в основен фактор на художественото битие на творбата. С „Големанов" Костов бележи връх в българската комедиография и в художествената интерпретация на типа „буржоазна личност" между войните. Това е класическа комедийна творба, илюстрация на социално-политически нрави в българското общество през 20-те и 30-те г. „Големановщината" напуска полето на конкретния художествен образ и се превръща в „пораждащ модел" на безкрайно множество от явления, характеризиращи социалната действителност от този период. Следващите комедии на К. отстъпват в художествено отношение, но продължават социално-критическата насока в творчеството му. В „Новото пристанище" и „Комедия без име" се дискредитират политическата власт и морал, в „Скакалци" разобличението на чиновническия апарат навлиза в сферата на сарказма и пародията. Костов създава галерия от портрети, чрез които изследва детайлно качествата на оформилия се социален тип, но вече не в неговата единичност и неповторимост, а в типичността и множествеността му. Продължава опитите си в областта на едноактната фарсова пиеса, в която наред с изострената наблюдателност и забавната интрига на действието прозира трагикомичното в образа и битието на „обикновения човек", загубил социални и нравствени устои, безпомощен сред морето на политическата и морална поквара. Интересни са интерпретациите му на фолклорно-приказни мотиви. „Женско царство" е народностен фарс, структуриран по модела на приказния фолклор с актуални идейно-политически внушения. Във „Вражалец" талантливо и забавно Костов разработва темата за „надхитрения мошеник", изследвайки народопсихологията на българския селянин. Роден комедиограф, Костов. се оказва драматургически безпомощен в интерпретацията на исторически сюжети /„Симеон"/ и съвременни. психологически проблеми /„Тя и двамата"/. Научноизследователската дейност на Костов допълва творческия му портрет. Той проявява траен интерес към етнографията на славяните, проучва я на широка сравнителна основа. Съчетава подготовката на етнограф с ерудицията на историк и езиковед. По-значими негови изследвания са „Изображението на св. Георги в българския народен накит" /1912/, „Прелица" /1924/, „Македонските убруси и сокаи" /1925/, „Старите къщи в Банско" /1926/, „Белодрешковци в Северозападна България" /1932/, публикувани в „Известия на Етнографския музей". Печата етнографски проучвания и в съавторство с Е. Пегева: „Селски бит и изкуство в Софийско" /1935/ и „Български народни шевици" /ч. 1-2. 1928-29/.

Псевдоними: Пеньо Тодоркин, С. К., С. Л.  К.

Източник: Речник по нова българска  литература. – София: Хемус, 1994