Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 г. в Калофер в семейството на Ботьо Петков и Иванка Ботева. От 1854 до 1858 г. той учи в Карлово, където баща му е учител. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си при своя баща и през юни 1863 г. завършва калоферското трикласно училище. През октомври същата година с помощта на Найден Геров заминава за Русия и се записва като частен ученик във Втора Одеска гимназия. Там се запознава с руската литература и попада под силното влияние на Александър Херцен, Николай Чернишевски, Николай Добролюбов и др. Тогава прави и първите си поетични опити. През септември 1865 г. е изключен от гимназията, поради липса на интерес към учебната програма, но в същото време чете много книги и натрупва знания. По това време се свързва с руските революционни среди. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка.
Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. По това време на 15 април във вестник „Гайда“, редактиран от Петко Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Христо Ботев — „Майце си“. Заради произнесената от него пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители, братята Кирил и Методий, той е принуден да напусне Калофер и през октомври 1867 г. пристига в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия, Измаил и Галац. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, той се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода. Тогава написва стихотворението си „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава. През септември същата година той постъпва в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства e принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно тежко положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живее заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той. През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава като учител в Измаил, където преподава до май 1871. През следващите години се мести и живее в различни градове. В Галац установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса. В края на април 1871 г. Ботев е задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор (във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин) и след излизането му на свобода се установява отново в Букурещ. На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество. През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и отново е изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Любен Каравелов. Публикува свои материали във в. „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по-късно Ботев работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 г. издава сатиричния вестник „Будилник“. Следващата година става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новият орган на революционната партия — в. „Знаме“ (8 декември 1874 г.). През 1875 г. издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През септември същата година съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 5 май издава вестник „Нова България“, а след удара, нанесен на Вътрешната революционна организация, след обесването на Васил Левски и колебанията на Каравелов, начело на БРЦК застава Христо Ботев.
Малко след избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 г., БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия, за да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 г. Ботев подава оставка, но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет, Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 г. той започва редактирането на последния свой вестник „Нова България“, от който успява да издаде само един брой. През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета и става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг. От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я османски потери. На 2 юни 1876 г. е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Камарата в Стара планина.
Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията. Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Интернационалист по убеждения, Ботев защитава правото на българския народ за самоосъзнаване и самоуправление, обявява се за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология, против експлоатацията на по-слабите в социално отношение от страна на по-силните. В международен план той защитава Парижката комуна, познава лично редица руски революционери от неговото време, чете Хърбърт Спенсър, Дарвин, Маркс, Бакунин и др.
Литературното и публицистично наследство на Ботев не е голямо по обем, но по своите художествени достойнства то бележи връх не само във възрожденската, но и изобщо в цялостното развитие на българската литература.
